Приказка

Все по-рядко ни се случва да се потопим в тишината и да се вслушаме в гласа на душата си. Вероятно заради силния шум от ежедневието. Ако все пак достигне до нас, той е като измъчен стон от силна болка. За да чуем истинския, деликатен глас на своята най-дълбока същност, имаме нужда от тишина. Като тази, която витае край мен, докато изписвам редовете; като онази в коледната нощ, когато сякаш всичко става по-осезаемо. И всяко усещане може да се породи от позната мелодия, случаен спомен или от приказка. Да, Коледа е може би най-подходящото време за приказки, в които всеки открива частица от себе си.

В средата на декември, когато този празник е на прага ни, искам да ви разкажа приказка. Нямам идея от къде се взе, нито кой е авторът.. вероятно съм забравила това-онова от съдържанието.. Но по-важна е есенцията, която ще ви предам с максимална точност. Вярвам, че всеки от вас ще усети историята по свой начин. Let the magic happen!✨

Отпуснете се на удобно място, отворете сетивата си и слушайте.

Беше студена зимна нощ. Снегът се сипеше по земята и покриваше света със своята бяла, чиста красота. Адски самотен, Човекът вървеше към своя дом. Дълъг и труден бе пътят му. Мина през много реки и гори. Изкачваше високи върхове, след което падаше в прахта съкрушен. Често се сблъскваше с препятствия, които усложняваха и без това нелекия му път. Някои от тях бе преодолял, други обаче бяха го победили. Но той искаше да се прибере у дома и бързаше да го направи за празника. Дълго време не беше виждал семейството си. Животът го бе пратил далеч, далеч в чужди земи.

Гладен, премръзнал и ужасно уморен, в малките часове на нощта той пристигна в родния си град.

Но, за Бога! Беше учуден. Очакваше да попадне в тихото малко градче, а вместо това пристъпи във вихъра на празнично настроение, обхванало шумен, лъскав и модерен град.  Как щеше да намери скромната малка уличка и да познае къщата на родителите си?!

Умората го събаряше все повече и правеше тежестта на раницата му непосилно голяма. Заскрежените ресници премрежваха объркания му поглед. Студът бе смразил дъха му и правеше все по-трудно преглъщането. Но в душата на Човека грееше топлината на бащиното огнище. Крепеше го и мисълта за “толкова вкусните гозби на мама”. Щом се сетеше за тях, сякаш нови живителни сили го обливаха, давайки по-стремителен тласък на походката му.

Докато вървеше изведнъж го нападнаха бесни кучета и диви зверове. Погълнати от своя зашеметяващ танц, те пееха и се смееха, прегръщаха го и го размятаха насам-натам, наливаха пенливо червено вино в болезнено пресъхналите му устни, свлякоха го на земята, стъпваха върху изнемощялото му тяло, танцуваха напълно опиянени. Отново го вдигаха, после го захвърляха нанякъде. Той напразно се съпротивляваше. Бесовете не го оставиха на мира, докато не им омръзна.

Когато дойде на себе си, Човекът лежеше върху студения под на мръсна колиба. Над него се беше навела странна старица.

-         Ставай! – нареди му тя.

-         Коя си ти? – попита я той.

-         Старата година. Хайде, по-бързо ставай, че трябва да свършиш една работа, а времето изтича.

-         Ти пък! Що за отношение е това?! Ти си тази, която иска нещо от мен, не аз от теб. Аз вървя по своя път.

-         Човеко, пътят ти спира до тук. Ако не направиш това, което ти казвам.

-         Слушай какво, старице, пътят ми свършва там, където аз реша. Твоят е спрял до тук.

-         Слепец! – каза възрастната жена и се отдръпна. – Хем глупав, хем сляп. Добре, върви си по пътя тогава.

Човекът се надигна, поотупа се от прахта, взе багажа си и прекрачи прага. Пред очите му стоеше тъмна и зловеща гора. Нямаше никаква следа от път, дори малка пътечка. Огледа се той, пообиколи колибата няколко пъти. Пак се огледа.. Пак обиколи.. Всичко беше досущ еднакво. По дърветата дори нямаше следа да ги е огрявало слънце – всички бяха напълно еднакви. Ами сега, накъде да поеме? Отново обиколи колибата. Объркването му ставаше все по-голямо, а старата жена бе седнала върху една голяма делва и клатеше краката си, все едно броеше наум зловещите сенки на дърветата.

Погледна я. За един кратък миг тя му се стори интересна, но той не успя да го разбере, защото в главата му нахлуха черни мисли. “Не ми върви и това е. Поне да имах мъничко късмет! А то всяко нещо толкова трудно става. Защо нито веднъж някой не предложи да ми помогне? Всеки иска нещо от мен. Хората гледат все да им свършиш някаква работа. Проклета старица!”

Той чу мислите си на глас и се сепна още по-объркан.

-         Какво каза току що? – запита я той.

-         Не аз, ти го каза – отговори тя и продължи безмълвно да брои.

“Накъде ли да поема?”, стори му се, че отново тя говори.

-         Накъде да поема АЗ – ядосано е поправи той – ти няма за какво да се чудиш.

-         Точно така! Ти се чудиш, не аз. Аз знам. 2012 пъти съм го правила.

“Лелее, тая е луда или аз се побърквам”- помисли си той.

-         Не съм луда – каза спокойно старицата – ти също не си луд. На Коледа стават чудеса, това е!

-         Ти вярваш ли в тях?

-         За теб няма никакво значение в какво вярвам аз. Важното е в какво вярваш самия ти. Нагласите, мислите, очакванията са очите, с които гледаш към останалия свят… и себе си. А някои от мислите ти имат силата на клетви. Ти си мислиш “на никого не бива да се доверявам” и затова си станал толкова подозрителен, отчужден и ужасно самотен… А доверието е чиста вяра в добрите намерения на другите или уменията им. Повечето хора на света не са лоши.

Той слушаше мъдростите й с досада, но реши да се възползва от тях.

-         Хубаво, ако направя както казваш, ще ми помогнеш ли да се събера с близките си?

-         Ако го направиш, аз ще мога да си замина, за да се върна после плодоносна и млада, а ти ще бъдеш там, където трябва.

-         Добре тогава, давай! – скочи ентусиазирано той.

-         Вземи камък и се опитай да уцелиш онова дърво. Но трябва да стане от първия път.

-         Да, но дървото е далеч. Едва ли ще мога да го улуча от първия път.

-         Пръв и последен! – ясно подчерта старицата.

-         Не е възможно, категоричен съм.

Тя грабна ловко един камък, завъртя се и го хвърли.. право в целта! После каза:

-         Знам, че можеш, но трябва да го разбереш и ти. Черните мисли, които те налегнаха ти пречат и отклоняват камъка надолу, а лековатите и повърхностни надежди го отклоняват нагоре.

Той взе камъка и се прицели. Каза си наум “Мога да улуча онова дърво”. Но цялото му същество осъзнаваше колко нелепо е това да се случи. Той се почувства неловко, като пълен глупак и усети как бавно отпусна ръката си.

-         Отново виждам черни мисли – поклати глава старицата. – Хвърли камъка, в този миг, когато истински си повярваш.

-         Ами ако не успея?

-         Тогава аз няма да мога да си тръгна и времето ще се завърти неумолимо в една точка. Ти също ще се завъртиш в една точка и така до другата година по същото време. Никой няма да забележи това, но ти ще умреш, защото няма как да се въртиш една година, нали разбираш?

И сега му стана ясно… Беше на живот и смърт. Сърцето му затуптя силно. Той погледна  часовниковата стрелка, която ритмично отброяваше изтичащите минути. Малко оставаше до мига, когато последната секунда щеше да изтече и времето да се завърти около оста си. Той трескаво скочи на крака, хвана камъка и отново се прицели:

-         Майната ти, животе! Никога не си имал милост към мен. Нямам спомени, за които да тъжа. Нямам нищо, което да защитавам. Няма хора, които да страдат за мен. Защо да се боря с теб? Нямам какво да загубя.

-         Не! Недей да хвърляш! – разтревожено викна старицата – Още не си готов!

Човекът се сепна – “Светът не е добър или лош. Той е много пластов и цветен” – и погледна с изненада старата жена, която отново кротко стоеше върху делвата. Видя едва доловимата тънка и крехка нишка между дървото(целта) и камъка в ръката си. Замисли се колко е трагично положението му, а нишката мигновено избледня. Отново погледна стрелките на ръчния си часовник – неумолимо прескачаха напред. “Имах шанс, но го пропилях” – помисли си той и отново видя тънката нишка. “Виж ти, животът е поредица от различни събития – хубави и лоши. Едните си отиват, други идват на тяхно място. Кръговрат.”

Нишката започна да сияе. В този момент той ясно виждаше пътя на камъка и можеше да го насочи в правилната посока. “Мога, мога да го направя. Старата жена е права – съдбата не е нито хубава, нито лоша. Тя е партньор, който подава ръка в нужните моменти, за да напишете заедно твоята история.”

Усети прилив на мощна енергия, която сякаш придърпа камъка. Разбра, че може да управлява нишката. А последната минута изтичаше. Той го осъзнаваше. Пое дълбоко въздух, прицели се, намести нишката с няколко милиметра и запрати камъка точно в целта.

В този миг над него изсвистя ракета, която прониза небето и пръсна хиляди малки цветни звезди. Човекът беше невероятно щастлив. За първи път може истински да изпита щастието, чувстваше се част от празника, част от другите хора, които радостно танцуваха край него. Той се намираше пред своя дом, задъхан от щастие. Душата му преливаше от благодарност, доверие и любов. Към съдбата, към хората и към себе си, защото знаеше, че може да вижда и управлява нишката.

А Старата година провлачваше крака и с тихи стъпки се оттегляше под бялата пелерина на сипещия се сняг. Оставяше своите дълбоки дири в снега и от време на време скришом поглеждаше към нас, хората. Как продължаваме да чертаем своя път.. 

О да, по Коледа се случват чудеса!!

Ана